Почти до турската граница се намира село Киселчово – малко, почти изоставено, с не повече от няколко жители. Тук времето се движи бавно, а планината шепне истории, които малцина чуват. Но някой ги чу. И реши да събуди това място за нов живот.

Всичко започва от една къща. После идва втора. После трета. И така, насред дворче, обрасло с цветя, се ражда един малък комплекс – три къщи, различни по стил, но еднакво родопски по душа. Жената зад проекта – тя е инвеститор, собственик, визионер. И пътешественик. След дълги години обикаляне по света, тя избира точно това забравено кътче от Родопите, за да го превърне в убежище. За себе си и за други.

Първата къща нарича „Хвърчило“. Втората – „Плевня“, тъй като е реставрирана от над 100-годишна сграда. Третата – „Тикла“, заради покрива, покрит с тикли.

Когато арх. Надя Ченгелиева влиза в проекта, мястото е в разруха. Плевнята е на ръба на срутване, другите къщи също са в окаяно състояние. Но визията е ясна: реставрация, не подмяна. Възстановяване, а не изграждане от нулата. Включват се конструктори, мебелисти, специалисти от всякакъв вид. Процесът продължава три години – на етапи, с търпение.

И трите сгради са възстановени с внимание към всеки детайл – отвън и отвътре. Работено е с местни майстори, с традиционни техники, с природосъобразни материали. Всичко – от мазилките със слама до вълнените матраци – е подчинено на идеята за устойчивост и автентичност.

„Много е трудно да се работи със стари сгради“, признава арх. Надя Ченгелиева. „Особено когато не искаш да използваш съвременни синтетични материали, а се стремиш към биологично, етично и трайно решение.“ Но пък е вдъхновяващо. И заразително – дори за местните. Те се включват, оживяват, започват да се чувстват част от промяната. За първи път от години в селото се чува звук от чукове, разговори, движение.

А най-важното: започват да идват хора. Туристи. Гости. Не само за да пренощуват в красивите реставрирани къщи, а и да се разходят по местните пътеки, да опитат живота в Родопите.

Проект като „Хвърчило“ не се случва често. Той е симбиоза между човек с визия и екип, който вярва. Между планината и архитектурата. Между старото и новото. И, разбира се – между земята и небето. Защото какво е „Хвърчило“, ако не мечта, пусната на вятъра?